С две отличия през юни бе обогатена колекцията от награди на Поля Цолова. Те са поредното доказателство за утвърденото присъствие на авторката от Луковит в съвременната ни поезия.

Първото признание дойде от Третия национален поетичен конкурс „Сакарски шепоти“ – Тополовград 2026 г., организиран от Община Тополовград, НЧ „Св. св. Кирил и Методий 1894“ и Съюза на българските писатели.

Анонимната надпревара предложи разнообразие от теми и художествени търсения, които бяха оценени от жури с председател Ники Комедвенска и членове Йордан Пеев и Цвета Иванова. Поля Цолова получи поощрителна награда извън регламента за най-добро стихотворение, посветено на Тополовград. Отличието за творбата й „Тайната на тополите“ бе придружено от плакет, грамота и книги.

Паралелно с това нейното стихотворение „Молитва на камъка“ покори столицата. В осемнадесетото издание на Конкурса за най-оригинален герой на разказ или стихотворение от съвременен български автор „Ирелевант – 2026“, авторката спечели престижното трето място и статуетката „Бронзов Ирелевант“.

Форумът бе организиран от Театър „Via Verde“ и НЧ „Добри Чинтулов-1935“ – гр. София, а произведенията бяха оценявани от съвместно жури с представители на театралната формация и на литературен сайт „Буквите“. Поля Цолова бе удостоена с бронзовата статуетка за образа на Камъка като оригинален герой.

ТАЙНАТА НА ТОПОЛИТЕ

Любими мой, аз още те очаквам
на изток – на високата скала.
Под мен лежи съкровище от злато,
а Тунджа кърми древната земя.

Замина преди толкова години
и оттогава аз се вкамених.
Единствено тополите са живи –
дочувам смътно шепота им тих.

Родих се в Каваклù и там израснах,
закърмена сред билки и цветя.
Играех със невръстните си братя,
Сакàр изкачвах, греех от върха.

Могилите във пазвите си стари
заключваха предания за мен.
Момците, със издялани кавали,
приспиваха света ми уморен.

Аз имах дарба – птиците разбирах
и пеех на тревите песента.
Тракийските светилища откривах,
познавах всеки извор, пещера.

Сърцето ми, оплетено от обич,
жадуваше един единствен мъж.
И двамата се врекохме пред Бога,
благослови ни пролетният дъжд.

Но щастието бързо се спомина,
започна безпощадната война.
Целуна ме за сбогом и замина –
останах със молитвите сама.

Годините минаваха – посърнах,
но пак вървях нагоре към върха.
На глас изричах клетвата си, първа,
превръщаше се в шепа тишина.

Сезоните топяха своята сянка,
когато мрачна вест се появи,
че моят мил под кръста е отдавна,
в незнаен гроб сред дивите скали.

Сломих се и изплаках небесата,
пресъхна плодородната земя.
Тъгата ми роди сакарски вятър,
а хората превърнах в дървеса.

Тополи са, нашепват моята орис,
и в пухчета изпращат пак писма.
Любимият ми да се върне молят
и чакат като стражи на брега.

А аз стоя във каменна одежда
и гледам светлините на града.
Превръщам своята болка във надежда
и пазя Каваклù – там, от върха...

Поля ЦОЛОВА

МОЛИТВА НА КАМЪКА

Безпътен камък се родих.
Безформен, сив и непотребен.
Препънах се във този стих,
навярно, ще ми е последен…

Лежах на голата земя
и вдишвах прах и мръсотия.
Как исках дом да съградя,
а не във локви да се крия.

Видях човек, какъв късмет,
дали пък няма да ме вземе? 
Не ме докосна със ръце,
подритна ме със отвращение… 

А после по един клошар, 
ме хвърли някаква женица. 
Попаднах в огън, хвърли жар
и изгоря гнездо на птица. 

Намери ме едно дете
дали със мен би поиграло?
Ударих уличното псе
и взе да вие на умряло.

Къде си, мой Сизифе, ти,
да ме търкаляш по баира,
да следвам твоите мечти 
и да оставя светла диря.

Да роня своята душа
и нищичко да не остане. 
Не се родих аз диамант,
не украсявах женски длани…

Но в каменната си съдба,
все търся някаква утеха, 
че ще преборя вечността
и даже няма да съм ехо. 

И прах ще стана при прахта.
Такъв съм – непохватен, жалък.
Родих се дом да съградя!
Но си останах хвърлен камък…

Поля ЦОЛОВА

Снимки – Поля Цолова (личен архив)