Вече с три самостоятелни стихосбирки и поредица от награди Поля Цолова от Луковит продължава да доказва, че всяко време и място може да бъде източник на вдъхновение за твореца.

И през август нова творба беше отличена в Националния конкурс за поезия и проза „В света на приказките“, обявен от Георги Тумпалов – собственик и създател на атракционен комплекс Замък „Влюбен във вятъра“ в с. Равадиново.

На стихотворението „Зениците на Създателя“ беше присъдена поощрителна награда, а церемонията по награждаването се състоя на 16 август в Замъка. Тогава авторката получи албум с автограф от собственика, грамота, бутилка вино и ваучер за безплатно посещение на комплекса.

Преди това, в началото на сезона, Поля Цолова беше сред отличените в още два форума с национален обхват. Нейното стихотворение „Ребро срещу кал“ спечели трето място в първото издание на Дамския поетичен конкурс „Гласът на Ева“, организиран от ДПК „Фортуна“ – Русе.

Второ място й донесе творбата „2 + 2 = 5 (едно наум за доброто)“ в раздел „Поезия“ на Петия национален литературен конкурс „Истинските неща“ – 2026, организиран от Издателство „Многоточие“ в София. В надпреварата участваха 146 творби, вдъхновени от темата „Лабиринт от приключения“ (Игра на мисли и загадки). Отличените произведения са включени в едноименния сборник за деца.

 

ЗЕНИЦИТЕ НА СЪЗДАТЕЛЯ

Във стара книга с кожени корици,
под лепкаво мастило и забрава,
раздавахме на хората зеници –
доброто да прогледнат, да познават.

Червената ни роза се топеше,
прихлупена линееше полека,
сюжетът уморено ни въртеше,
събуждахме човешкото в човека.

Лекувахме душата му капризна
от мъката и грозната присъда,
разбра, че любовта се крие чиста
във звяр, от който всеки се страхува.

Самотни под кориците стояхме,
а розата отмерваше живота,
за вятър, за море, за път мечтахме,
завързани за своята Голгота.

Но някой ни видя отвъд словата,
повярва, че сме истински и живи,
издигна замък, вплетен в небесата,
и сбъдна неизречени молитви.

Създателят направи кръст Господен,
събраха се земята и небето,
пристигаха изгубените рожби,
спасени от ръцете на човека.

Твореше той Едемските градини,
със морски дъх приспиваше ги вечер,
и моят звяр след толкова години
измамната си кожа разсъблече.

Русалките във езеро догонват
предания, люлеещи водите,
обетите си рицарите помнят
и пазят светлината на звездите.

А кулите, прекрачили небето,
в параклиса понякога надничат,
митични същества от битието
пред Божията майка коленичат.

Прогледнеш ли – в зениците не стихват
вълшебствата, възкръснали във замък.
Доброто не остана само в книга,
а в шепота на вятър, влюбен в камък...

Поля ЦОЛОВА

2 + 2 = 5
(ЕДНО НАУМ ЗА ДОБРОТО)

Числата като ноти се редят
на листа върху моята тетрадка.
Изваждат се, събират се, летят, 
създават те поредната загадка.

Аз уча знака минус, знака плюс,
със баба упражнявам и делене.
Но май не е съвсем по моя вкус,
щом за игрите не остава време.

Изпитват ме за новия урок:
„Сметни на две плюс две какъв е сборът.“
Аз казвам „Пет“ – и всички са във шок,
не вярват, че така ще отговоря.

Учителката пита ме във час:
„Шегуваш ли се, или не разбираш?“
Анелия се смее с тънък глас,
а Митето дори ме имитира.

Но има смисъл – и ще обясня
аз своята математика човешка,
прибавяй към числата любовта –
и вече няма да допускаш грешка.

Сложи едно наум към всеки сбор,
макар че точността си е наука,
числата не живеят във затвор –
те носят своя истинска поука.

На мама две целувки приготви,
на татко – също две, с усмивка светла.
А петата наум я изпрати,
на свой другар, когато му е тежко.

Две ябълки, когато имаш ти,              
и две ти дава малкото сестриче,
една наум ти тайно добави –
и с нея ще нахраниш гладно птиче.

Щом имаш книжки две – и още две
ти носи дядо в шарена торбичка,
ти петата дари я на дете,
което още учи се да срича.

Това е всичко. Моите числа
са лесни, щом събираш ги със чувство.
Пресмятай и добавяй доброта – 
и математиката вече е изкуство.  

Поля  ЦОЛОВА

РЕБРО СРЕЩУ КАЛ

От ребро ли направи ме, Боже?
Не от кал, а от мъжко ребро.
Затова ли душата ми може
да обича, да дава добро?

Затова ли, когато е болен,
мене два пъти по ме боли?
Уж съм крехка, а дал си ми воля
да закрилям, да сбъдвам мечти.

Затова ли децата му раждам
и им давам от своята кръв?
Със пришити крила ги изпращам,
режа корена – пъпната връв.

Имам тяло, уж женствено, мое,
ала нося света като мъж.
Със ума си тъгата му боря –
той заспа, а в очите ми – дъжд…

Аз живея все чужди животи,
от сърцето му май си ми дал…
Мили Боже, вземи си реброто,
по-добре направи ме от кал!

Поля  ЦОЛОВА

Снимки – Поля Цолова (личен архив)